Семейните хотели в Сандански са сред най-добрите места, където човек може да прекара приятна и отпускаща ваканция, усещайки местната гостоприемност и отличното обслужване. Аджев Хан е сред най-добрите хотели в Сандански в това отношение и предлага на гостите си незабравими приятни мигове.

Аджев Хан хотел Сандански е сред най-добрите хотели в Сандански, но също така и сред най-добрите хотели в цялата страна. За това свидетелства неговата грамота, връчена му от организацията на ресторантьорите и хотелиерите у нас и свидетелстваща, че именно той е най-добрия семеен хотел в България.

Освен прекрасната гледка и картините във възрожденски стил Аджев Хан хотел Сандански е символ на едно фино съчетание на традиционното с модерното, на красотата и функционалността. Наред с всички негови предимства можете да се възползвате от механата на хотела, като опитате божествено приготвени специалитети по стари български рецепти под съпровода на оркестър.

За търсещите активно възстановяването и отдиха гости ще се погрижат специалистите от СПА центъра на хотела, които ще имат грижата да възвърнат техния тонус и да прогонят стреса от напрегнатото им ежедневие посредством масажи, терапии и редица възстановителни и козметични процедури.
Детския кът и залата за игри са още едни предимства, които си заслужава да споменем отделно, защото както всичко останало в Аджев Хан и те са създадени с цел максимално удовлетворени на гостите му.

За всеки решил да прекара празник в хотел Аджев Хан Сандански се предлагат и специални оферти и промоции, като типични събития в хотела са фирмени събирания и банкети, семейни сбирки, 8 декември, Коледа и Бъдни Вечер, Нова година. Доверете се на един от най-добрите хотели в Сандански и подарете на своите близки усмивки, спомени и едно незабравимо изживяване, на което ще се насладите в този уникален и уютен хотел.

Ако държите на качеството и условията, то направете своята резервация на телефон 074/631 140 или лично, като посетите Аджев Хан хотел Сандански на адрес ул. Стефан Стамболов 51, 2800.

Возенето в линейка на Бърза помощ е плашещо и без да си пациент. Сто километра в час в центъра на София, тракащо легло, което подскача във всички посоки, тресящи се наоколо апарати и пронизващи сирени. Погледът през стъклото не помага. Камион набива спирачки, за да пусне линейката на червено, а в следващия момент тя вече се друса върху релсите край Семинарията и едва избягва удар с трамвай. Челен.

Поне реанимобилите (както още се наричат линейките) в София имат цялата необходима техника за всякакви спешни случаи. Съвсем доскоро морално остарелите коли на „Бърза помощ” лесно разсмиваха, но трудно спасяваха човешки живот. Но все още линейките са недопустимо малко на брой – 72, от които едва 20 работят по едно и също време. Тези 20 тръгват от едно-единствено място и покриват цялата столица и селата до 40 км. Те все по-трудно се придвижват в трафика, нямат достатъчно персонал, а лекарите получават ниски заплати и по никакъв начин не са мотивирани да работят в системата на спешната помощ. Пациентите често се оплакват от лекарската намеса, а останалите участници в движението – от поведението на линейките по пътищата.

Изворът на недоволството

Негодуванието на персонал и пациенти се обяснява на първо място с факта, че на 100 000 софиянци се пада един екип на „Бърза помощ”. Сегашният брой от 72 линейки е от съвсем скоро – след като министърът на здравеопазването д-р Евгени Желев даде в началото на октомври четири линейки на „Спешна помощ”, София.

Според д-р Георги Гелев, директор на столичната „Бърза помощ”, на един реанимобил трябва да се падат по двама шофьори. „Аз имам 250 шофьори, значи трябва да има 125 линейки, най-грубо казано”.

Дори да има линейки обаче, не достигат доктори. Общият им брой в софийската спешна помощ е 189. И в момента има вакантни места. След смяна по 12 часа екипите почиват три денонощия. Или на всеки, обслужващ линейка, се падат по осем смени на месец. През останалото време лекарите са свободни да работят, каквото си искат (виж карето). Гелев казва, че обикновено на паркинга си почиват около 50 линейки поради недостиг на персонал. Той обяснява, че спокойно наличните лекари могат да имат повече смени и по този начин броят на колите в движение ще се увеличи. Но никой не иска заради ниското заплащане. „Могат да работят повече, но ако им плащаме повече”, казва той.

В момента всички линейки в София тръгват от едно място – близо до Сточна гара. В два часа следобед там е учудващо спокойно. Николай Недялков, шофьор, хапва на крак и се качва в линейката. Тръгваме от адрес на адрес. За шест часа се връщаме до базата само веднъж. При нужда пациентите се карат в най-близката районна болница. Тъй като екипите са малко на брой, често се налага линейките да пътуват през половината град, за да стигнат до спешен случай. „Ходил съм от Ботунец до Орландовци, защото нямаше друг свободен автомобил”, разказва Николай. И в софийския трафик това няма как да стане бързо.

В желязната хватка на държавата

Спешната медицинска помощ в България е централизирана държавна дейност. На практика нито една болница, държавна или частна, няма истинска линейка. Всички реанимобили, които се отзовават на телефони 150 и 112, по нормативна уредба са на едно предприятие – „Бърза помощ”. И няма планове за либерализация на системата.

Затова в момента реални алтернативи също няма. Военна и Правителствена болница в София имат линейки, но те се използват рядко и не са достъпни от телефоните на „Спешна помощ”.

Частни центрове като „Торакс”, „Хипократ”, „Лора”, „Превент” и „Витоша” имат реанимобили, но те се ползват повече за превоз на пациенти и доктори, а не за спешна медицина. Д-р Венета Комитска от „Бърза помощ”, казва, че „Пирогов” също имат линейки, но предимно за превоз на апаратура и лекарства.

Така хем държавата отказва да децентрализира спешната медицинска помощ, хем не предвижда стимули, за да увеличи броя екипи, които обслужват гражданите.

И софиянци стават свидетели на абсурдни ситуации. Гергана Берберска разказва, че е видяла как линейка товари стока от „Мосю Бриколаж”. „Ако ви обяснят по телефона, че линейки няма – попитайте ги да не са пратили пак някоя до близкия строителен склад”, пише в блога си тя.

На легло в линейка

Пациентите критикуват „Бърза помощ” и за това, че не приема сигналите веднага. Закъсненията идват от диспечерите, които невинаги обработват обажданията бързо или пък се съмняват в тяхната автентичност. Затова понякога информацията достига до спешните екипи доста след като е подадена от пациентите.

От диспечерите на „Бърза помощ” също зависи колко бързо реанимобилите ще стигнат до пациентите. Снимка: Добрин Кашавелов

Миналата година студент от Русе се разболява, получава гърчове и вдига над 40 градуса температура. Съквартирантът му Йордан Георгиев вика линейка, но диспечерите казват, че при предишно идване вече са установили грип, случаят е лек и няма нужда от спешна помощ. Налага се Йордан да се обажда два пъти, за да обясни колко тежко е положението, и да чака още 20 минути, за да дойде линейка. Медиците установяват менингит. В крайна сметка момчето е прието по спешност в болница.

Свръхпредпазливостта на диспечерите е резултат от ефекта „лъжливото овчарче”. У нас няма законодателство, което да налага наказания за ненужно викане на спешните екипи. Така всеки ден „Бърза помощ” ходи на един и същи адрес в София, където стара жена казва, „че се успокоява, като идват”. По-бедните семейства пък използват спешните телефони вместо личен лекар и се обаждат при най-малък проблем с децата си. По този начин спестяват ходене до болница или до личния лекар. „Често заместваме домашния доктор, но няма регулация и ние не можем да отказваме адреси”, казва д-р Комитска.

Пациенти обаче се оплакват не само от закъсненията. Има случаи, в които на болните не се оказва помощ, а директно биват закарвани до близката болница. 25-годишният софиянец Даниел Веселинов разказва, че когато му се наложило да ползва „Бърза помощ”, екипът му казал единствено да се качва в линейката и да легне, след което го оставили отзад сам, без наблюдение. „Минахме през всевъзможни калдъръми, здрав да бях, щеше да ми стане зле – леглото друса, главата ти се тресе, скачаш през дупките – пълен кошмар. Не ми дадоха даже вода”. В крайна сметка в болницата помагат на Даниел, но той остава възмутен и ядосан от отношението на „Бърза помощ” и го определя като „ако умре – умре, ние ще го закараме”.

Борбата за предимство

Проблеми има и защото линейките често превишават правата си по пътя. Когато са с пациенти с пуснати светлини и сирени, те могат да карат в насрещното и да минават на червено, но не и когато се връщат към Сточна гара. Жители на квартала обаче казват, че много често линейките се прибират от непозволената посока на еднопосочните улички в района – като ул. „Чумерна”, и по този начин създават големи главоболия на останалите шофьори. Наистина, при връщането си до базата Николай Недялков влиза в две забранени улици в района на Сточна гара без пациенти и без пуснати светлини.

Когато се прибират без пациенти от повикване, линейките често влизат в забранени улици. Снимка: Добрин Кашавелов

Не минава и без катастрофи. Средно годишно пътнотранспортните произшествия с линейки са между 10 и 15, като най-голям е броят им в София. В началото на октомври един човек почина в реанимобил, който катастрофира в столицата. На седми юли лекар загина, a мъж и жена бяха ранени, след като линейка се удари в лек автомобил на кръстовището на булевардите „Сливница” и „Европа”. През септември след катастрофа загина и пациентка в Шумен. Когато такова нещо се случи, отговорността е на шофьора на линейката, без значение дали е бил с пуснати светлини и сирени. Той търпи финансови санкции и всичко онова, което се отнася за водачите на обикновени автомобили.

И все пак шофьорите на линейки не са единствените участници в движението по улиците. Оказва се, че много от хората често не осигуряват път на автомобилите със специален режим на движение: „Не знаят как да дадат път на линейката, спират внезапно. Има такива, които умишлено го правят”, казва Александър Иванов.

Обикновените шофьори признават това и смятат, че движението на линейки в София е по-затруднено, отколкото трябва да бъде. Михаил Марков, който всеки ден ходи на работа с колата си, казва: „Преди беше по-страшно, линейката свири и никой не мърда. Но и сега в някои тесни улици просто няма къде да се отиде, защото за линейките няма запазена лента”.

В Западна Европа линейките се движат предимно по бус лентите, които са само за тях, пожарната и автобусите на градския транспорт. В София дори където има бус лента, тя винаги се ползва от обикновените автомобили. Наказания няма.

Има и случаи, в които някои директно тръгват да изпреварват линейка с пуснати сирени. Докато наблюдава нещо такова, отивайки към поредния пациент, д-р Комитска пита: „Така като гледате, заслужава ли си всичко това за 300 лв?”.

И наистина, медицинският персонал в „Бърза помощ” няма никакви стимули за работа в системата. Няма и вероятност това да се промени, докато държавата държи монопола върху тази дейност. От което най-големите потърпевши са пациентите данъкоплатци.

———

ПРИНЦИПЪТ

Екипите на „Бърза помощ” са различни. Реанимационните се състоят от лекар, медицинска сестра и шофьор, лекарските – от лекар и шофьор, долекарските – от фелдшер и шофьор, транспортните екипи са само от шофьор.

Шофьорите по думите на директора на столичната „Бърза помощ” д-р Гелев са толкова много, защото те карат пациенти на диализа. Десет от тях возят специалисти в провинцията, когато се налагат сложни операции. Екипите почиват три дни и три нощи. В това време лекарите са свободни да работят каквото искат. Повечето го правят в частни центрове. Д-р Гелев обяснява, че спокойно наличните лекари могат да работят по-интензивно и по този начин повече линейки да са в движение, но никой не иска заради ниското заплащане. „Могат да работят повече, но ако им плащаме повече”.

БЪРЗА ПОМОЩ В ЕВРОПА

В Германия всяка отделна провинция определя законови изисквания (брой на линейките, докторите и т.н.) и извършва контрол над организациите за спешна помощ. Някои общини създават свои държавни фирми, но най-често тези функции се предоставят на обществени или църковни организации („Червения кръст”, Malteser Hilfsdienst, Johanniter-Unfall-Hilfe и др.)или на частни компании. В Асоциацията на частните спасителни организации – BKS, членуват повече от 200 компании от всички немски провинции. В Хамбург, например, частните фирми поемат два пъти повече спешни случаи от останалите организации.

В Холандия 95% от гражданите могат да получат спешна помощ в рамките на 15 минути. Има както частни, така и обществени спешни служби, чиято работа е интегрирана под единен център, който разпределя случаите в зависимост от свободните коли. Както частните, така и обществените линейки са под контрола на Министерството на здравеопазването. Освен традиционни линейки в Холандия оперират и фелдшери на мотоциклети или велосипеди, които често стигат първи на мястото на инцидента и могат да окажат спешна помощ. Тези специалисти се ползват главно в пешеходните райони и при големи струпвания на хора. Да извикаш линейка в Холандия е скъпо – около 500 евро в зависимост от случая, но тези пари се покриват от задължителната медицинска застраховка.

Във Великобритания спешната помощ се осъществява предимно от 13 тръста, които са разпределени из цялата страна. Те са част от националната здравна система и получават държавно финансиране. Всеки от тези тръстове работи с местни частни компании, които подпомагат дейността на спешната помощ. Частните линейки също се ползват по-често при големи събирания на хора – концерти, мачове и т.н. Те са задължени да спазват същите закони, както обществените. Специфично за Великобритания е и наличието на доброволческа спешна помощ – организирана от британския „Червен кръст” и Ордена на св. Джон. Тя работи заедно с местните тръстове и осигурява главно превоз на пациенти в по-леко състояние. Доброволческите организации са най-активни при големи инциденти, бедствия или при сериозен недостиг на други линейки. Те също така покриват държавната спешна помощ в редките случаи, когато нейните служители излязат на стачка.

Откакто се познаваме с Деси, всяка година поне по 10 пъти се каним да си идем нагости една на друга по градовете. То щях да ходя лятото, после щях да ходя зимата, после щах да ходя незнам кога си, после тая седмица, после оная седмица, после за празника на града- какви ли не уговорки имахме. Естествено, за всичкото това време не отидох нито веднъж защото аз не обичам да си правя планове. Не мога да се уговоря за нещо днес и след две седмици да съм сигурна, че още ми се прави същото нещо или нямам по-важни или интересни планове. Така се случваше и до момента- уговаряме се днес за утре и на следващия ден, в същия час имам още 2-3 уговорки, от които избирам най-интересната и вързвам всички останали. 

Добре де, обаче този четвъртък с Дес се замъкнахме да видим за аккво иде реч по “Опазване на архитектурата”. Даскала закъсня, пихме кафета- мафета, в 13 даскала се появи, поговорихме си с него и в 13:30-14ч. вече ни беше пуснал да си ходим. Тогава, докато бяхме в кафето, Дес каза: “Крис, мисля д аси пусна отпуска и да се прибера в Търново. Хайде с мен”. Аз, естествено, имах доста амбициозни планове за уикенда, които… ами отмених за около 15 минути, след което се стралнах към нас да събера малко багаж, а Деси оставих на работа, за да си усне отпуска.

Около 16ч. мина да ме вземе от вкъщи, минахме през тях да си вземе малко багаж и тя и в 19ч. вече бяхме на автогарата, строени на места 15 и 16 готови за път. Проспивам цялото пътуване, почти и когато се будя към Севлиево, започвам с любимите въпроси на Дес, а именно “Are we there yet?” и “Има ли още много?”. Следва пристигане, посрещане, вечеря и сладки приказки и смях до 4 часа. Решаваме да пропуснем вечерното излизане, за да се видим с техните. Голяма грешка.

Петък: Амбиционзия план е да станем, в 9ч, да закусим, да вземе апаратите и да ходин на Арбанаси, за да снимаме и изучаваме арбанашките къщи. Разбира се 9ч. е твърде амбициозно и затова се измъкваме някъде към 14ч. Моментът е лееееко неприятен, защото се оказва, че в Търново има гигантска авария и няма вода. Всичко, което съм успяла да измия след пристигането си трябва да ми държи влага два дни, когато водата ще бъде пусната отново. Някак си успявам да се вкарам в приличен вид с много малко количество вода, след което тръгваме към Арбанаси. Майката на Деси е направила страааашни бухти за закуска, които би ътрябва;ло да ни държат влага цял ден(все пак това са “Гадни пърженяци”, както се изрази брата на Дес.)

Слизаме някъде си из Арбанаси и започваме обиколката. Лошото е, че и аз и тя сме със сравнително нови обувки, които все още са ни неудобни(втора голяма грешка). Гледаме, снимаме, врем се по строежите супер нелегално и се надяваме някоя мутра да не ни застреля. Не след дълго стигаме и до къщата на Деси, която е на около 300 години(може и повече), супер автентична, почти неремонтирана и изглеждаща точно както ни трябва. “Оснимваме” всяко нейно ъгълче, след което се засилваме по улиците. Обикаляме до 19ч, когато бащата ан дес идва да ни вземе и ни води на един ресторант, който трябва да бъде заснет. Заснемаме го до към 22-22:30 и се налага да гледам “звук и светлина” без звука, но пак е красиво. Не съм гледала от 4-ти клас, когато бях на екскурзия в Търново и Елена. В 23ч се прибираме прималали от глад, скапани от умора и с толкова подути и разранени от неудобните обувки крака, че и двете негласно се разбираме, че днес няма да е деня за клуб,бар или каквото и да е. Няма и интернет, което драстично ограничава заниманията ни. Отдаваме се на тихи игри или по-точно- пълно разплъване на голямото кръгло легло на Дес и поредната доза сладки приказки до 4 сутринта. вода няма. Започвам да се притеснявам, че краката ми… ще хванат крака или поне натрупаните по тях микроби и микроорганизми ще еволюират, до мислещи същества, които ще открият електричеството… или поне Виенското колело. Вземам драстични мерки с пакет мокри кърпички и малко вода. Резултата е задоволителен.

Събота. Плана е да станем в 9ч. да свършим малко работа и да разгледаме най-важните места: конниците, ул. Гурко, Царевец, търговските центрове, мола и всичко останало. Аз все пак не смятам да си тръгна от Търново без нещо за спомен. Планът отново е твърде амбициозен- Деси става към 10, аз към 13. Деси минава през полоклиниката, където й казват, че е изкарала пневмония на крак. Нищо ново под слънцеето. Когато се опитваш да работиш толкова, колкото работи тя и да учиш в същото време не се получава весело. Тръгваме, свършваме работата, минаваме през конниците, вършим още работа, минаваме по гурко, изкачваме ебаси количеството стъпала и се оказваме в някакъв си търговски център. Краката ни болят зверски, аз съм се облепила навсякъде с лепенки, а Дес си е направила цели компреси, обаче нищо не помага. Налага се да вземем мерки- теглим майна на Царевец и продълважаме по магазините, за да се сдобием с малко разсейващи средства. Купувам си чифт много красиви черни обувки “за спомен”, а Деси- слънчеви очила. Някак си краката не ме болят толкова, затова сядаме на кафе на някакъв “Болярски” хотел, който има страааашна гледка (само някой хотели в Сандански имат по-добре). Излизането от кафето се оказва грешка, защото не след дълго се оказваме в насрешното на задаващ се стрийт парад. Смешна работа. В сравнение с едновремешните… Тук има само един камион и средната възраст на пъпчивите тийн-ове е 14-15. Успяваме да се завлечем до тях (тя живее някъде на центъра), след което прекарваме още няколко часа разглобени на хиляди парчета.

Хващаме автобуса в 22:30. Автобуса е празен, но след първите 30 минути прекарани в път, около нас всички седалки се доопразват, защото не спираме да говорим. Накрая Деси заспива, а аз благославям телефонния интернет. Проверявам си пощата, статистиката на блога, слагам си разни приложения, прочитам “съседните” блогове, няколко новинарски сайта и започвам да се чувствам почти човек. Майната му, че накрая сметката ми е нарастнала с около 7 лева. След това откривам колко добра съм станала на music quiz на айпода. познавам 87 от 95 парчета и правя хиляди точки. Браво на мен.

Пристигането е болезнено. Такси и спане в нас. Вадя заветните диси-та от едно време и тържествено ги подарявам на Деси, защото тя казва “ако трябва да ходя с мойте обучки или с розовите ти маратонки… ами предпочитам да ме боли”. Мда. Тя пък обявява дици-тата за перфектни, след което се къпе и ляга в леглото. После се къпя аз и лягам в леглото. Говорим си около два часа(понеже то времето никога не стига) и накрая заспиваме. Сънувам едбаси якия сън- имам много, мнооого пари и пазарувам из Ню Йорк. Много яко. Събуждането е леко, Цветелен си е сменил новата кожа и размята старата из целия терариум, просто прекрасно. И да- за първи пътр съм излязла поне на 30% от снимките си добре.